blogeurope.eu: Тезата за глобалните размествания в политиката и икономиката и възхода на Изтока е вече клиширана. Все пак, колко от това клише е вярно? Какво точно се промени през последните години?

ПР:

Безспорно тази теза вече е изтъркана от прекомерната и бих казал – понякога неуместна употреба от хора, за които международната политика е неустоимо изкушение, което превръщат в свое ежедневно екзистенциално упражнение, без обаче да са подготвени или компетентни в тази област. Не може всеки прочел поредната книга за световната конспирация или някой съмнителен геополитически анализ да развива претенции и да заявява самоуверено, че разбира от глобална политика. В този смисъл искам да подчертая, че аматьорството или иначе казано – самодейността – особено във външната политика, както на стратегическо, така и на оперативно равнище, е много опасно.

Връщайки се на въпроса за глобалните размествания – те очевидно вече са факт. Значителна част от тези размествания имат пряка или непряка връзка с т.нар. „криза на Запада/ Глобалния Север”, разпадането донякъде на цивилизационната концепция „Западен свят” на американски и европейски вариант на Запада, както и с еклектичната модернизация и глобализация на Изтока и Глобалния Юг. В рамките на тези размествания със сигурност ще има залязващи и изгряващи сили. Някои от старите сили вероятно ще успеят да се трансформират и да запазят позициите си. Формированията Г-8 и Г-20 вероятно ще представляват в някаква степен новите глобални конфигурации.

Безспорно САЩ ще запазят статута си на домираща военна сила в света, но проблемът е, че все повече ще губят легитимност, както започнаха да губят от войната в Афганистан и Ирак.

Къде ще е мястото и каква ще е ролята на Европейския съюз в новата глобална конфигурация към 2050 г. ще зависи именно от политическото поколение в Европа, родено след края на Студената война (1990 г.) и навлизащо в активна възраст след 2010 г. Дали в Европа това политическо поколение е подготвено за предизвикателството или и в следващите години ще се запази доминирането на по-старите политически поколения засега изглежда като въпрос без отговор, но в крайна сметка този въпрос предполага не отговор, а избор. Какво бъдеще ще си избере ЕС зависи от самия ЕС, но изборът не може да се отлага дълго, тъй като от определен момент нататък може да се окаже, че избор няма. Както например става все по-възможно дълго отлаганият избор за или против членството на Турция скоро да се окаже безпредметен и несъстоятелен, ако Турция трайно се ориентира към по-алтернативни на ЕС гео-стратегически проекти. Това за някои в Европа може и да донесе облекчение, но едва ли е ясно как това ще се отрази на бъдещето на ЕС.

blogeurope.eu: Какво се случва с Европа? Залязва ли? Прегрупира ли се? Трансформира ли се, за да се подготви за новото глобално време?

ПР:

Ако имахме за задача да развиваме политическа медицина, вероятно бихме опитали да инжектираме замразени стволови клетки в застаряващия организъм на Европа, очаквайки чудото на регенерацията и подмладяването. За съжаление, в политически контекст нямаме такова решение. Моята прогноза за бъдещето на Европа е по-скоро скептична. Европа е изправена пред предизвикателства. Европа е на кръстопът и от стратегическите решения, които ще се вземат сега или в рамките на следващото десетилетие, ще зависи нейното бъдеще. Европа отбелязва известно изоставане – нейното бъдеще все още е в ръцете на хора, които са представители на политическите поколения на Студената война. Същевременно в активна възраст, както в Европа, така и в света, навлизат поколенията, родени след края на Студената война, за които тя е само история, а не личен спомен. Това е един социално-психологически фактор, на който много малко хора обръщат внимание, но именно с него са свързани разместванията, промените в динамизма и центровете в глобален мащаб. Ако следваме логиката на тезата, че светът е система от динамични центрове и периферия, то очевидно има изместване на динамичните центрове в посока „юг” и „изток”. БРИК и Г-20 са само част от примерите за това.

ЕС и европейците са изправени пред предизвикателството на собствената си саморефлексия, т.е. начина, по който виждат и възприемат себе си, и проектирането на тази саморефлексия в бъдещето. Саморефлексията обаче не бива да води до самовглъбение, защото изпадне ли в такова състояние ЕС е загубен. Нито ЕС, нито светът ще бъдат същите след 10, 20, 30 или повече години. Звучи като клише, но малко хора се замислят каква ще е социално-демографската структура на ЕС към 2050 г. Дали в ЕС тогава ще има достатъчно динамични сили и активно младо население, което да продължи цивилизационния и политически проект „Европейски съюз” напред? В демографско отношение ЕС застарява и след няколко десетилетия ще се наложи търсене на активна работна сила от страни и региони извън ЕС. В крайна сметка, за бъдещето на ЕС трябва да се мисли в стратегически план като проект в процес на изпълнение, а не като завършен проект (fait accompli). Единствено футурологичният подход към ЕС може да го спаси от превръщането му в обект и предмет на политическата геронтология.

blogeurope.eu: Голяма част от разговора за бъдещето на Европа се заема от тезата, че ЕС трябва да стане по-силен международен играч, „с един глас”, с много по-настъпателно присъствие. Членството на Турция в организацията се разполага все повече в този контекст. Какво мислите за това? Въобще какво става с турската кандидатура и има ли промяна в европейската политика на Турция?

ПР:

Напълно основателно дискусията за членството на Турция в ЕС може и трябва да се разглежда в контекста на стратегическото бъдеще на ЕС. Трябва да се намерят убедителни аргументи и отговори на критично важни въпроси като например дали и как ЕС ще стане по-силен международен играч с членството на Турция в него; какво ще стане със самия ЕС в дългосрочен план. Как ЕС вижда себе си в дългосрочен план – като застаряващ клуб на сравнително богати държави или като модел на експанзираща общност. Ако САЩ в последните години се провалиха донякъде в експанзията на своя модел на модернизираща демократизация, то ЕС все още има някакви, макар и намаляващи, шансове за глобално разпространение на своя модел на публични, социални и икономически ценности. Възможностите за експанзия на този модел са подложени на сериозно изпитание именно в казуса „Турция и/в ЕС“. Самата идея за членство се явява модернизационен фактор в Турция през последните десетилетия и особено през последните десет години (2001 – 2011), през които управляващата Партия на справедливостта и развитието освен икономическата модернизация предприема и сериозни демократизационни и граждански реформи, свързани с ограничаване ролята на военните в политиката.

Управлението на Партията на справедливостта и развитието през последните два мандата отбеляза важни промени в турската външна политика. Оценките за тези промени на някои наблюдатели са доста пресилени – определяни от „преориентиране” до „обръщане на гръб на Запада”, в това число на ЕС и САЩ. Подобни оценки, освен пресилени, са и значително повърхностни и пропускат да осмислят сложната динамика на развитие и външна политика на Турция. А тази динамика се предопределя от взаимодействието на няколко фактора:

• Стабилност и развитие на турската икономика
• Търсене на нови пазари
• Външнополитическа еманципация след края на Студената война
• Демографски динамична държава с нарастващ брой образовано младо население
• Традиционно силна образователна система и инвестиции в образование

За пръв път на политическо равнище в Турция османското културно наследство се преосмисля и предефинира като цивилизационно наследство, а министърът на външните работи проф. Давутоолу защитава тезата за „стратегическата дълбочина” и за ролята на Турция като „централна държава” и реално превръща тези свои тези в основи на актуалната турска външна политика. Понастоящем тя може да бъде определена като стратегическа, конструктивистка, визионерска политика с ясен поглед в бъдещето.

В действителност, тези промени не бива да бъдат абсолютизирани, а трябва да се търсят и елементи на приемственост в политиката. На първо място изпъква по-самоувереният стил на формиране и провеждане на външна политика при Абдула Гюл и Ахмет Давутоолу. Освен промяната в стила на водене на външна политика, още по-отчетлива е и промяната на оста на външната политика. Традиционната „западна ос“ на Турция вече е изместена по-наизток и по-наюг. Турция много повече възприема себе си като посредник между Изтока и Запада, Севера и Юга. Промяната в това отношение се вижда след кризата в турско-израелските отношения (преди това традиционно добри и определяни като стратегически), про-палестинската, про-сирийската и про-иранската позиции на Турция.

blogeurope.eu: От известно време изследвате публичната дипломация на Турция. Разкажете ни повече за нея. Как изглежда тя, кои са основните й идеи и стратегии? Турските сапунени сериали част от нея ли са?

ПР:

Публичната дипломация на Турция е в пряка връзка с опитите през последните години да бъде лансиран нов имидж на Турция и да бъде утвърдена новата й роля и място в международните отношения и глобалната политика. Това е един продължителен процес, започнал след икономическата и финансовата криза в Турция през 2001 г.  и съпътстващ възстановяването, укрепването и експанзията на турската икономика.

Не само османското цивилизационно наследство, на което Турция претендира, че е носител, става основа на новата й публична дипломация. Религиозната проекция към арабските общества и държави и подобряването на отношенията на Турция с тях също са средство на публичната дипломация, на което Турция разчита все повече.  Чрез специализираната правителствена агенция TIKA Турция става все по-голям международен донор на помощи за развитие. Тази помощ традиционно се насочва към тюркоезичните държави от бившия Съветски съюз, както и в по-ново време към мюсюлмански държави на Балканите като Босна и Херцеговина и Косово, и в по-малка степен – към Албания. Забележително е, че турската помощ за развитие се насочва към не толкова традиционни за Турция направления като Субсахарска Африка.

Своеобразното „надграждане” (“upgrade”) на турската външна политика, кризата на Запада, стратегическите амбиции на Турция да бъде ключов фактор в няколко съседни региона, както и транснационализацията и глобализацията на турската икономика, я доближават по позиции до групата страни от БРИК (Бразилия-Русия-Индия-Китай). Ясно трябва да се отбележи, че Турция няма да се откаже от своята стратегическа близост със Запада, нито от принципите на светска и демократична държава. Но и няма да разчита само на тях. По отношение на кандидатурата си за членство в ЕС, Турция вече не я възприема като само и единствена външнополитическа опция. Дори напротив, има известна умора и скептицизъм от страна на Турция спрямо ЕС от прекалено дългото чакане и липсата на желание в ЕС да определи ясно бъдещия статут на Турция. Затова в Турция вече гледат на ЕС не като на единствена външнополитическа алтернатива, а като на една от многото възможности. В момент обаче, когато самият ЕС е в криза и му липсва стратегическа перспектива, той става все по-малко привлекателен за Турция. Затова и Турция търси реализация на своите амбиции и в други географски ширини.

По отношение на темата за турските телевизионни сериали и тяхната популярност в България може да бъдат дадени различни обяснения. От една страна, през последните 1-2 години за пръв път започва да се излъчва турска телевизионна продукция в България. Чрез масовата култура се комуникират образи, послания, създават се възприятия или се въздейства върху вече формирани такива. Оказва се, че в България е имало комуникационен и информационен дефицит за това какво представлява турската идентичност, Турция като общество, икономика, начин на живот, публични ценности. В България има утвърдени стереотипи за Турция, които в много случаи вече се сблъскват с алтернативни комуникационни канали. Представата на средностатистическия българин за Турция е силно повлияна от историческия дискурс и множеството, предимно еднотипни като послания, наративи, както и от наличието на турско малцинство в България. В този смисъл, възприятията на българите спрямо Турция и турската идентичност са силно деформирани. За пръв път може би се създава възможност за индиректна или поне частична корекция на възприятията. Преодоляването на известни ограничения във възприятията от миналото са най-важният комуникационен ефект, независимо дали сериалите са харесвани или не. Изследванията на аудиторията (пийпълметрията) като цяло показват засилен интерес и положителни нагласи към тези сериали. Разбира се, не бива да бъдат правени бързи обобщения. Преди всичко, въпросните сериали се различават помежду си по качество, което се отразява и от факта, че са излъчвани по различни телевизионни канали в България, с различен зрителски обхват, както и в различни програмни пояси. Всичко това показва, че едва ли сме свидетели на някаква специално режисирина или дирижирана комуникационна кампания от Турция, която да въздейства върху нас. Но че има подобно крайно въздействие – това е безспорно.

Факт е, че същите тези сериали вече са излъчвани в различни държави в арабския свят, към които също можем да заподозрем, че Турция има геополитически интереси. Доколкото ми е известно, там сериалите също са имали въздействие, но в някои случаи то е било малко скандално.

Дали можем да допуснем, че турските сериали са част от публичната дипломация на Турция, чрез която тя търси да позиционира своя нов имидж и послание? Донякъде това може би е така, но с някои условности. По-скоро публичната дипломация се възползва от въздействието на сериалите, а не те самите са част от нея. Връзката е доста сложна, но е обяснима в турския контекст. През 90-те години на ХХ в. в Турция започват да излъчват много частни телевизионни канали. Първоначално закупуват чуждестранни телевизионни продукти. Междувременно обаче в Турция започват да се обучават много кадри в аудио-визуалните изкуства и впоследствие вместо да закупуват чуждестранна телевизионна продукция, турските частни телевизионни канали започват да си я произвеждат сами или я възлагат на външни продуценти. В резултат на това се появяват множество турски телевизионни сериали, само малка част от които са достигнали до българския зрител. В описаното по-горе развитие няма никаква намеса на държавата и правителството. Това е изцяло частна инициатива. Най-известните сериали са излъчвани по частния Канал D, който е собственост на голямата медийна групировка Doğan Media Group, която през последните няколко години не беше в много добри отношения с правителството и управляващата партия в Турция. Затова няма особени основания да подозираме, че зад разпространяването на турските сериали в чужбина стои правителството в Анкара. Може обаче да бъдем сигурни, че турското правителство ще се възползва в своята публична дипломация от публично-комуникационните ефекти, които някои от тези сериали създават в чужбина. Разбира се, трябва да се отчита спецификата на конкретната национална аудитория. Ефектите в България, Германия или Русия, например, ще бъдат напълно различни. Затова и турската публична дипломация трябва добре да отчете специфичния ефект за съответната страна. Но задачата на публичната дипломация в този случай идва пост-фактум.

blogeurope.eu: През последните месеци в България темата за членството на Турция в ЕС стана неочаквано актуална предимно, поради вътрешно политически причини. Как Ви звучи тази тема? Колко в нея е реален дебат, колко е просто предразсъдъци? Ще бъде ли готова България за членството на Турция в ЕС?

ПР:

В българското общество по отношение на членството на Турция в ЕС продължават да доминират дискурси и наративи от миналото, което неизбежно засяга и външнополитическата сфера, макар тази проекция все още да не привлича широкото обществено и медийно внимание, а занимава само ограничен кръг специалисти и изследователи. Липсата у нас на адекватно разбиране на Турция и турската политика до голяма степен се дължи на няколко психологически и когнитивни препятствия. На първо място това са наслоенията и натрупванията на исторически, национални и идеологически дискурси. Съвременна Турция, турската идентичност и политика са слабо познати извън академичната и експертна общност в България. Има силна предубеденост и ирационалност в българското общество спрямо тях. Това от една страна се дължи на формирания с течение на времето психологически комплекс на българите спрямо Турция и турците, а от друга – на натрупването на едностранчиви разбирания сред общественото мнение като последица от преекспонирания исторически дискурс в българската образователна система, особено през втората половина на ХХ в., натрупаните предразсъдъци и неадекватни възприятия. На равнище масово съзнание все още съществува възприемането на съвременна Република Турция като продължител, а в някой по-крайни случаи и като еквивалент на Османската империя. Този специфичен дискурс, създаден и поддържан след средата на ХІХ век, се мултиплицира с идеологическия и националистически дискурс от втората половина на ХХ в., когато България и Турция са в два противостоящи си военно-политически съюзи – Варшавския договор и НАТО. И историческият, и национално-идеологическият дискурси са подхранвани от множество източници, както официално-държавни и политически, така и публични, свързани с литературата, културата и изкуството. Всичко това предпоставя оформяне и трайно просъществуване на система от възгледи, възприятия и разбирания в България относно турската държава, общество и идентичност и турската външна политика.

Второто основно препятствие за адекватното разбиране на казуса „Турция” е турското малцинство в България, неговата обществено-политическа активност и възприемането му от българите. Това малцинство по-често е било на разделителна линия между двете държави, отколкото е изпълнявало някакви свързващи функции. За много българи турското малцинство в България е проекция на турското общество, държава, експанзия. Това е масово възприятие, което трябва да бъде комплексно разчетено и анализирано.

Третото препятствие произтича от еклектичната смесица от националистически, идеологически и малцинствен дискурс, която по време на политическа конфронтация между България и Турция (през втората половина на 80-те години на ХХ в. например) е използвана от управляващите в България за създаване и поддържане на атмосфера на страх спрямо Турция.

Дискурсът и наративът на страха е използван, както от тоталитарния режим преди 1989 г., така и от различни националистически и популистки партии и движения след това. Създаването на негативни възприятия и образ на Турция като „враг”, представянето на турското малцинство в България като „проблем/ заплаха за сигурността”, съчетано с интерпретациите на доктрината на Тургут Йозал за „външните турци” характеризира цялостната атмосфера на опасение и фрустрация сред българите спрямо турското малцинство и Турция. В стратегически план това е най-неблагоприятната ситуация на комуникации и възприятия в българо-турските отношения. Преодоляването на последиците от този дискурс за България и нормализирането и „успокояването” на публичното говорене и мислене за Турция е изключително важна политическа и обществена задача, чиято реализация е предмет на настоящето и бъдещето.

Четвърто препятствие е възприемането на ролята и дейността на ДПС в България и монополизиране на политическото представителство на българските турци през последните 20 години, което затрудни евентуална промяна на представите и нагласите в България спрямо Турция. В този смисъл, ДПС се наложи без всякаква алтернатива като единствен представител и комуникатор на турската идентичност в България и като посредник в българо-турските отношения.

Систематизираните накратко препятствия пред стратегическата преоценка на Турция поставят важни политически предизвикателства пред България.

Голямо предизвикателство е преодоляване на политическата недостатъчност и несъстоятелност на политическия и публичен дебат в България за Турция и нейната политика. Трябва да бъде прекратено политическото профанизиране на синдрома  „заплаха от Турция” и политическите и публични манипулации на някои български партии – Атака, ВМРО. „Евтиният популизъм” и дефицит на рационални аргументи следва да бъдат заменени от задълбочен анализ, умереност в комуникирането по темата в публичното пространство, стимулиране на разумен политически и публичен дебат и опит за излизане от рамките на историческата и емоционално-психологическата натовареност, обремененост и ограниченост, и определяне на стратегическата перспектива, т.е. преодоляване на стратегическия комплекс и приемане на стратегическото предизвикателство „Турция в ЕС”.

България и българското общество следва да осъществят стратегическа ревизия на своите възприятия и разбиране за Турция и турската политика, да отчетат тенденцията за интензивна експанзия и глобализация/ транснационализация на турската икономика. Това, от една страна, засяга проблема за дискурсите и наративите в обществото, касаещи пряко или косвено външната политика, а от друга – проблема за саморефлексията и проявата на комплексираност във външната политика. България все още не е в състояние да реши проблема за своята „стратегическа дистанция” спрямо Турция. На Турция се гледа с поглед, отправен в миналото, без съществен опит за конструиране на перспективи в отношенията. Членството на България в ЕС допълнително затормозява формирането на адекватна позиция спрямо Турция. Време е да стане ясно, че мимикрията и криенето зад нечии други позиции, припознавайки ги за свои, е причина за безперспективното мислене и застоя в българската позиция към членството на Турция в ЕС.

Най-апокалиптичният кошмар на Европа започна да се сбъдва през последните няколко месеца – авторитарните режими по южният бряг на Средиземно море се разпадат като домино, възцарява се политически и военен хаос, скоро ще последва и икономически упадък, в който десетките милиони бедни ще станат още по-бедни. Огромен поток от бежанци от избухналите граждански конфликт или просто хора, търсещи късмет и благоденствие, ще щурмува границите на крепостта Европа. Тунизийските „революционери” вече се качиха на лодките към Италия. И докато те са сравнително малко, в Египет угнетените и недоволни млади хора са поне 60 милиона (почти колкото населението на Германия, Англия или Франция). Ще дойдат и либийци с рани и белези от войната. Същевременно несигурността в районна заплашва доставките на горива, и цената на петрола на борсите достига рекордни нива, които за часове се прехвърлят на колонките на вашата квартална бензиностанция.

При мащаба на този гео-политически катаклизъм, е учудващо, че гласът на Европа почти не се чува, вече повече от 2 месеца. От залите пълни с важни хора в Брюксел излизат някакви принципни съображения в подкрепа на справедливите искания на демонстрантите. От европейските лидери най-активна е Кристалина Георгиева, защото тя ще трябва да раздава палатките и одеялата в бежанските лагери, които се задават. Останалата част от институционалната плетеница на ЕС, включително нови и стари институции, нова европейска дипломатическа служба (които се показаха толкова талантливи и гласовити в интригите помежду си за това кои да заеме влиятелните и високоплатени постове), големи страни-членки и тяхната мастита дипломация, са буквално в ступор. Не се предприема и планира нищо (освен организиране на евакуацията на европейски граждани), а проблемите се заобикалят, докато не се изясни ситуацията. И всички стискат палци и се надяват демокрацията да озари площадите „Тахрир” (Освобождение) из целия арабски свят, революциите да свършат с хепи енд, и проблемите да се решат от само себе си.

Защо стана така?

Не може да се каже, че Европейският съюз не предвиждаше подобно развитие и то доста отдавна. Именно тревогата от такъв апокалипсис: политически хаос, икономическа стагнация, бедност, демографска експлозия от млади хора, и стотици хиляди емигранти пред вратите на Европа беше в основата на Средиземноморската политика на ЕС, която започна още преди 15 години. На лъскави конференции в Барселона, Париж, Мадрид и Лисабон през тези години Ширак, Саркози, Аснар, Берлускони прегръщаха и се снимаха ухилени със северно африканските диктатори, които днес бягат пред революционната тълпа.

Тази „далновидна” политика беше нещо средно между неолиберална утопия и махмурлук от Студената война. Нейната философия следваше клишето от преходите в Източна Европа – даваме икономическа помощ на тези страни за да направят приватизация и икономически реформи, а те в замяна ще отварят икономиките си, ще установят свободен пазар и безмитна зона между себе си и с ЕС, ще потече свободната търговия и тя ще донесе икономически ръст и благоденствие за всички. За да няма обвинения за подкрепа за диктаторски режими, се направи нещо като Хелзинкския процес за комунистически лагер –  проблемите бяха разделени на „кошници” в едната бе икономическата помощ, а в друга бяха проблемите на човешките права, демокрацията, гражданското общество, култура и всичко това, което дипломатите наричат „човешкото измерение” на сътрудничеството.

Този подход имаше поне две сериозни дупки. Първо, стимулът на пълноправното членство в ЕС, които движеше всички реформи в Източна Европа, тук липсваше, а установените управляващи режими нямаха ни най-малка реална причина да правят реформи и сами да поставят под въпрос пълната си икономическа власт. Второ, хора като Хосни Мубарак, Хафез Асад или Бен Али бяха надживели и Студената война и вътрешни сътресения и знаеха и как да блокират с аргумента за ненамеса във вътрешните работи всякакъв разговор за човешки права и демокрация и едновременно да управляват страните си със железен юмрук.

Милиардите евро на европейския данъкоплатец от икономическата помощ на Европа заедно с огромните приходи от природните ресурси на някои от тези страни, отиваха вместо за реформи за смазване и поддържане на клиентелизма на арабските диктатори. За това той издържа толкова необичайно дълго, и много от диктаторите в региона успяха не само да закрепят режимите си, но и да осигурят мирното унаследяване на властта от техните синове. За предишният бюджетен период от 2000 до 2006 г. помощта на Европа за страните от Южното Средиземноморие надхвърля 13 милиарда евро, както директни помощи за подкрепа на бюджетите, така и средства отпуснати от Европейската инвестиционна банка за конкретни проекти. Средствата не са много на фона на търговските обороти на ЕС с някои от тези страни, но са съизмерими със средствата отпуснати от ЕС за цяла Средна и Източна Евпропа по програмата ФАР. Финансирането продължава и днес, просто средиземноморската политика на ЕС беше вкарана в по-обширните рамки на външната политика на съюза, защото така или иначе конкретни положителни резултати не се постигнаха, а и за да е по-трудно да се установят точните суми, за които трябва да се дават нелицеприятни обяснения.

Едновременно с това европейците си затваряха очите, че на редките форуми от „кошницата на човешкото измерение” на които се обсъждат човешките права, демокрацията и гражданското общество в района обикновено северноафриканските страни изпращаха представители на казионни организации, оглавявани от роднини на диктаторите. Арабските диктатори се възползваха умело и от страха и неразбирането на европейците към исляма, особено след 11 септември 2001. Разговорът за демокрация, гражданско общество, свободни избори и права на човека неминуемо беше задушаван с идеята да се спрат терористите и да не се насърчава напредъка на фундаменталния политически ислям. И днес докато стреля по народа си, Кадафи обвинява за всичко „Ал кайда”. Видните десни политолози и теоретици на гражданското общество и свободата като Ърнест Гелнер в интересен синхрон дори обявиха исляма (заедно с комунизма) за тотално несъвместим и враг на гражданското общество.

В резултат на това в края на деветдесетте години помощта за развитие на демокрацията и на гражданските общества в Северна Африка и страните от Близкия изток не надвишаваше 0.3%. В пъти по-малко отколкото за региони като Латинска Америка, и Африка на юг от Сахара. А през 21 в. целенасочени помощи за демократизация Европа почти не отпускаше. С едно голяма изключение – за териториите под контрола на Палестинската автономия. Европа и САЩ амбицирано обясняваха принципите на съвременната демокрация на палестинците до изборите през 2006 г., когато въпреки всичко спечели ислямисткото движение Хамас. Победата на Хамас съвсем охлади ентусиазма на европейските (а и на американските) демократизатори и те съвсем спряха да се интересуват от този регион.

До преди около два месеца. Когато се оказа, че огромната маса бедни, но грамотни млади хора в Близкия Изтока са открили фейсбук и туитър, и че те всъщност не са всички ислямски терористи.

Едва ли когато пожарите на бунтовете горят е най-правилното време за вземане на дългосрочни политически решения. Те така или иначе ще се забавят. Но урокът от арабските революции през тази зима за Европа е ясен – стария континент не може повече да се изчервява и да се срамува, когато стане въпрос за ислям, да се отнася с пренебрежение и високомерие към мюсюлманските народи, и да влиза в геронтофилски съглашения с техните диктатори. Време е за активна политика и практически програми за утвърждаване на демокрацията, гражданското общество и човешките права в тази част на света. Време е ЕС да сподели своя опит в прехода към демокрация, включително и трудностите, с които живее вече две десетилетия Източна Европа. Време е за институализиран диалог с недоволните млади на Близкия изток, като с равни и като се зачитат техните културни, религиозни и цивилизационни особености. През тези бурни няколко месеца те направиха най-добрата възможна демонстрация, че за тях общочовешките ценности са точно толкова важни колкото за всички други хора, независимо от високомерното отношение на Европа.

Дали силно бюрократизираната Европа ще намери сили и начин да направи това и да реагира адекватно предстои да видим. Действията и политика на ЕС досега налагат да бъдем повече песимисти. Може би Кристалина Георгиева трябва да подготви повече одеяла и палатки, а българското правителството да поохлади ентусиазма си за Шенген.

*Авторът е дългогодишен наблюдател на Средиземноморската политика на ЕС и дипломант на Лондонското училище за икономика и политика.

Шенгенският успех би донесъл политически бонус. Правителството е убедено, че успех тук укрепва основния му стълб на популярност (вътрешни работи, организирана престъпност, борба с имиграция и т.н.). Ако Европа ни признава, няма как българските граждани да не го направят. Тук жанрът е по Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече.” Нарастваща зависимост на правителството от обществената подкрепа в този управленски сегмент го кара да пришпорва всичко, което може да носи публичност и политически отзвук. Влизането в Шенген наистина би бил знак за доверие и правителството ще представи това членство като политически сертификат за качество. Изкушението е достатъчно силно.

Европейската политика на кабинета се крепи вече единствено на влизането в Шенген. След отпадането на проблема с еврофондовете (поне в драматичната му форма, наследена от тройната коалиция) и невъзможността да се мисли за влизане в еврозоната, Шенген остана единствената що-годе разбираема и относително бърза европиста, по която да се търсят успехи. Българските правителства по правило не се интересуват особено от големите дебати в съюза и не се опитват да имат съществено присъствие в тях. Шенген може да се „пипне”, макар че множество изследвания на общественото мнение да показват, че за хората темата остава неясна, а ажиотажа леко безмислен.

Друга по-банална, но не по-малко важна очаквана полза е свързана с факта, че 2011-та е изборна година. И тук обаче бързането не гарантира ползи, защото знаем от предходни управления (СДС и НДСВ), че подобни външнополитически теми не влияят на изборните резултати. Заслужава си да припомним, че през 2001 година безвизовото пътуване за българските граждани стартира в началото на април, но това не попречи на СДС да загуби Парламентарните избори само седмици след това. И сега вотът през есента ще бъде за всичко друго, но не и за неща като влизането в Шенгенската зона. ГЕРБ продължава да има някаква остатъчна нужда от обясненията за европейската си легитимация. Шенген в изборна година очевидно се третира като полезно в тази посока.

Има обаче още по-съществени причини да не се бърза. Основна сред тях е тази, че с падането на вътрешните граници между България и другите страни-членки всички молби за убежище ще бъдат подавани на българо-турската граница. Независимо от европейските норми по този въпрос, когато това се случи повечето от тези хора си остават наша отговорност с всички последствия от това. На фона на непредвидимите събития в северна Африка и близкия Изток сегашното бързане носи сериозни рискове. Едва ли някой е особено убеден, че България е в състояние да се справи в трайни вълни на подобен натиск. Още една-две години подготовка ще ни бъдат от полза. Най-малкото ще има време висшето ръководство на Агенцията за бежанците да разбере, че директивите в тази област са на ЕС, а не на Съвета на Европа.

Независимо от дългото и напоително говорене по темата се оказа, че в крайна сметка България все още не е изпълнила формалните критерии за влизане в Шенген. Румъния се справи доста по-добре за разлика от ситуацията при падането на визите, когато България успя да се пребори доста преди северната си съседка. Ясно стана, че нещата не опират само до боята. Критериите за членство далеч не са само „технически”, тоест физическа инфраструктура. Става дума за управленски критерии, които се отнасят до качеството на управление на границата, способностите на управленския персонал на МВР и т.н. Напоителните уверения в скоростта на българския напредък просто крушираха по този начин особено ако към тях добавим несъстоятелната външнополитическа активност на вътрешния министър (например, теоретизациите за прибързаното влизане на България в ЕС и опроверганото от официален Берлин отпадане на немските възражения за членството ни в Шенген).

Вместо да говорим непрестанно за Шенген е нужно да си създадем много по-пълна представа за това какво означава да си външна граница на ЕС. Ранното ни влизане само ще пресече подобни дискусии. За всички е ясно, че „Фронтекс” в сегашния си вид не може да се справи в дългосрочен план с предизвикателствата по южните граници на Европа. Събитията в Тунис и сега Либия илюстрират това, но някой трябва да започне по-сериозен дебат по тази тема. България задължително трябва да е сред тези страни. Още по време на Конвента за изработване на Европейска конституция имаше идеи за създаване на общоевропейска гранична полиция, която да поеме отговорността по охраната на външните граници на съюза. Тогава за подобен вариант не бяха намерени достатъчно гласове в подкрепа. Но темата е отново актуална и ние имаме интерес от подобно развитие.

От много бързане България може да си натресе втори мониторингов механизъм като по-общия по глава „правосъдие и вътрешни работи”. Когато останалите държави не са убедени, че страната е готова започват да бъдат мислени и подготвяни различни варианти за „управление на щетите”. Има признаци, че това започва да се случва и сега. С други думи, може да бъде създаден механизъм за обратно въвеждане на вътрешните граници при определени условия. Оттам, тръгва цяла процедура, „бенчмаркове”, оценки, доклади и т.н. Всъщност, подобни механизми са доста добре разработени по отношение на безвизовото пътуване на някои от съседните ни държави, които не са в ЕС. Възможността от втори контролен механизъм се подценява в момента и далеч не е ясно, че има смисъл той да бъде допуснат само и само, за да се промъкнем по-бързо в Шенгенското пространство.

Най-накрая, опитът да се възпроизведе националната тръпка от падането на визите преди повече от десет години е нелеп. Разликите са твърде съществени, времето различно, ползата маргинална. Шенген е важна част от реалната интеграция и напълно легитимна цел на всяко едно правителство. Но желанието около него да завихриш национална еуфория издава повърхностно политическо въображение.

Публикуването на тези доклади обикновено е повод за минимедийна война между партии, институции и политици и в подобна шумотевица е все по-трудно да се анализира подробно самия механизъм за контрол.

По тази причина си заслужава да си припомним някои базови неща за него.

Механизмът не е просто „секторен”, тоест не се отнася единствено до политиката на съюза в областта на правосъдието и вътрешните работи. Това например се вижда съвсем ясно от мотивите му. Контролът върху България е с цел постигането на състояние, при което да могат да се „прилагат ефективно европейските закони, политики и програми”. Да, проблемът е в тези два сектора, но ефектите от недостатъците в тях обхващат целия периметър на членството. По тази причина на него не може да се гледа просто като на недовършена глава от преговорите. Тук е и обяснението за възможността този механизъм за контрол да се обвързва с други теми. Това стана с фондовете през 2008 година, сега се прави с влизането в Шенген. През проблемът с корупцията пък бе направен мост и към обществените поръчки в България.

Механизмът е гъвкав. В него влизат и излизат теми, често без това дори да се забелязва от широката публика, а и от политиците. Това се случи с въпроса за статута на главния прокурор, който все още не е получил развитие, но може да бъде винаги активиран.

Неприятно за сегашното мнозинство, но сега това се случва с тежкия скандал със СРС-тата и злоупотребата с тях.

Темата е по-скоро маркирана, но може да тръгне в много лоша посока до летния доклад. Комисията не гледа на нея просто като самостоятелен проблем, а като потенциална въпросителна въобще с върховенството на закона.

Нещо, което, да припомним, се случи на тройната коалиция. Урокът за гъвкавостта на този контролен инструмент бе преподаден и на новото правителство, но не е ясно то какво точно ще разбере.

Механизмът за наблюдение е инструмент за издаване на политически оценки за България. Неговите мнения и изводи са вече неизменна част от политическия профил на страната и ако някой се интересува от нея, със сигурност ще погледне какво пише там. Съдържанието на тези доклади е мерна единица за политическата конвертируемост на България, независимо кой точно се зове премиер или вътрешен министър към даден момент.

Докато всички се радваха, че предпазната клауза за България не бе активирана, безсрочният инструмент за контрол се оказа много по-удачния лост за натиск. Политическият му оттенък тежи все повече на страната и се превръща в пречка за една по-добра европейска политика. От този последен доклад дори не се виждат наченки на възможности за дискусия за край на процедурата.

Шестте критерия за оценка са всъщност едно цяло. Разделянето на критериите на тези, които правителството си е едва ли не изпълнило, и тези, които съдебната система не е, просто не работи. До втръсване е повтаряно, че за да отпадне механизма трябва да бъде постигнат напредък по всички шест писти.

Тук стратегията „ние се реформираме, а те (съдиите) не” няма как да издържи дълго време и така и стана.

Сегашният доклад е напомняне от страна на комисията именно на този реалност. По тази причина не е случайно, че отново се говори за това как трябва заедно да работят институциите. Това пък е деликатна реплика към управленския модел на Бойко Борисов, известен ни от откровенията на премиера пред своите министри. С други думи, не е лошо Цветан Цветанов и Ваньо Танов да се чуват от време на време и дори да свършат нещо заедно.

Това са някои от по-важните елементи на вече досадния, но все така необходим евромеханизъм. Сега ще има няколко дни гюрюлтия, замерване с интерпретации, при които обикновено надделява най-шумният. След това всички ще кротнем в очакване на рунд 9.

Но какво точно е ‘soft power’? Няма единна методология за нейното измерване, макар най-приеманите индикатори да са култура, политически ценности и външна политика. Тяхната комбинация дава възможностите за влияние върху предпочитанията и поведението на другите нации. Успоредно с нарастваща важност на този инструмент се увеличават и изследванията за него. Вече се появяват и класации за държава с най-много „мека власт”. Само преди месец бе публикувано подобно ранкиране, при което към вече споменатите три фактора са добавени образование и бизнес и иновации. Всеки един фактор съдържа отделни критерии. Например, при дипломацията се гледат възприятията за съответната страна в регионален и глобален план, способността й да представя „позитивен разказ” за себе си, относителната тежест и капацитет на дипломатическата й инфраструктура и т.н. И така, как изглежда първата петица? Малко неочаквано първа е класирана Франция, следвана от Великобритания, САЩ, Германия и Швейцария. Сингапур е 13-ти, Китай 17-та, а Русия 26-та.

Европейският съюз е сред най-зависимите от тази трудно изчислима стока на международната политика. Поне на теория влиянието му се дължи на подкрепата за добри каузи като човешки права, борба с климатичните промени, толерантни културни политики и други. Европа продължава да счита себе си за модел на изграждане на мирна и кооперативна среда между исторически проблемни нации. Уникалността на ЕС като транснационална организация също я прави обект на желание от най-различни посоки. Европейското самовъзприятие за dolce vita, изпълнен с висока култура, уважение към удоволствията на ума, рефлексивното и бавното намира потвърждение в желанията на много не-европейци. Този микс дори накара сегашния външен министър на Финландия, А. Стуб да определи Европа като „лайфстайл суперсила”. Тълпите държави, желаещи да станат част от ЕС и „най-успешната политика на ЕС”, тази на разширяването, дълги години бяха третирани като неотменимо доказателство за неустоимата привлекателност на „стария континент”. Но времената започват да се променят и Европа има все повече конкуренти. Кризата с еврото хвърля сянка върху нейния имидж, а ЕС изглежда все по-малко щедър, по-взискателен, по-труднодостъпен. „Старият континент” вече не е в центъра на света и влиянието му е все повече под въпрос.

На теория България също трябва да се заеме с играта на „мека власт” поне в регионален план. Наскоро нацията колективно си избра чушкопека за най-голяма национална гордост и предмет на национална идентификация. Спонтанният избор на сълзливата битова меланхолия е сред най-точните индикатори за културното ни състояние. Към чушкопека спокойно можем да добавим редица политически, спортни и културни артифакти, които са добре познати и навън. Като минимум сред тях могат да попаднат входно-изходната схема за източване на държавни предприятия, републиканското коронясване на бивш цар и неговия бодигард, управленската „методология”: „роднина – милиционер, роднина – милиционер”, усвояването на еврофондове по модела „Батко и Братко”, братя Галеви, „Златните бетони”, назобаните „славни” спортисти на социалистическа България, Христо Стоичков….. Служебно задължение на официалната власт е да произвежда „позитивни сигнали” за българското и да се опитва да го развие и „опакова” в някаква форма на влияние. Задължителните клишета тук включват „геостратегическото положение”, „остров на стабилност”, „предвидим партньор” или „перспективен пазар”. Природо-културният арсенал стъпва върху „многовековна култура”, „красива природа”, „богато културно наследство”, „земя на много култури” и т.н. Проблемът е обаче, че за да работят аргументите на „меката власт” трябва да бъдат достоверни за всички страни в упражнението и да формират цялостна картина, която е разпознаваема и привлекателна за околните. На първо време обаче тя трябва да стане лицеприятна за нас самите. Чушкопекът няма да е достатъчен.

Европейската политика в стил „со кротце, со благо” ще има пълно крушение през тази година. Задаващите се битки в ЕС не предполагат продължаване на досегашната миловидна поза, която България поддържа. Тук този кабинет изглежда заклещен в своето желание да черпи реална или виртуална подкрепа от Европа и различни държави, за да стои по-убедително във вътрешен план. В сетивността на сегашната управленска конфигурация, достъпът до Шенген трябваше да е наградата за нашето мълчание, за проглушителната тишина по време на френските анти-ромски маневри, за лекотата, с която сами приехме безсрочността на механизма за контрол в областта „правосъдие и вътрешни работи”. Кабинетът още няма идея как точно да реагира на ситуацията около забавянето на влизането в Шенген, което води до липса на реакции по важни поводи. Така например, с пълно мълчание и лекота се подминават официални изказвания със силно съмнителни тези като тази на френския министър по европейските въпроси, че три четвърти от всички нелегални имигранти в ЕС идват от посока България и Румъния. Подобно твърдение е силно съмнително и най-малкото следва да бъде поискана точна аргументация. Сега възниква нов казус с гръцките намерения за построяване на защитна стена по протежението на границата с Турция. Подобна инсталация ще има ефекта да пренасочи допълнително към българска посока различни нелегално имигрантски потоци. Отделно от това, тази мярка ще постави допълнителни въпроси, които са важни за България: липсата на единно управление на външните граници на съюза, подкопаване на принципа на солидарност при тяхното управление и други. И по тези въпроси цари тишина.

Въпреки фиксацията върху Шенген, темата има и по-дългосрочни измерения, които на практика не се коментират в България. Още по време на Конвента за бъдещето на Европа, България защитаваше позицията за създаване на общоевропейска гранична полиция, която обаче не получи окончателна подкрепа. Към сегашния момент страната ни трябва да бъде сред инициаторите на нов дебат за бъдещето и правомощията на Фронтекс и въобще управлението на външните граници на съюза. Комбинацията от неблагоприятно географско разположение, институционална немощ и липса на политическа тежест ще направят опазването на външната европейска граница тежка задача за България, с която тя сама много трудно ще се справи. На ниво идеи и европейски политики страната трябва ясно да формулира тезата за сигурността като общностно благо, което изисква по-сериозни общности усилия, ресурси и институции. Подобен подход продължава да среща сериозна съпротива сред много страни-членки, които нямат желание за повече европейски правомощия в тази област. Но членството на страната ни в ЕС преминава именно през инициирането, възстановяването и поддържането на теми и дебати, които съвпадат с нашия интерес и виждане и които заедно с други успяваме да наложим.

Определянето на структурата и финансирането на политиките на ЕС е голямата тема на идните месеци. Неофициалният диалог между Франция, Германия и Великобритания за замразяване на европейския бюджет за периода 2014-2020 година ще получи още по-широка подкрепа от другите държави донори и това все повече прилича на политическа реалност, която по-бедните страни членки просто ще трябва да приемат. Фокусът върху по-нови и амбициозни политики като иновации, климатични промени, „зелена икономика”, хуманитарна помощ и реакция на кризи и други допълнително ще намали наличните средства за тези като нас, които най-много харесват „по-пасивните” и потребителски политики като селскостопанска, регионална и т.н. Принципите на достъп до евросредствата сигурно също ще бъдат променени, както и обвързването им с реално работещи национални стратегии за развитие. Тези залози са далеч по-дългосрочните от непрестанните тътени на настъпващата шенгенизация.

blogeurope.eu: Ръководената от Вас организация участва много активно в процеса на изработване на изборния кодекс и имахте възможност да го наблюдавате в детайл. Кои са нещата, които Ви направиха най-голямо впечатление като стил, култура на работа, управление на процеса?

А. Цонева: Липсата на експертиза и отсъствието на желание за провеждане на обществен дебат. Проектът на Изборен кодекс беше внесен в НС на 4 ноември 2010 г. Днес той вече е приет на първо четене и тече второ четене в правната комисия. Опозицията поиска удължаване на срока между първо и второ четене, за да се изработят и внесат предложения, но това бе отхвърлено от мнозинството. На практика останаха пет дни за внасяне на предложения. Това е силов подход. За гражданските организации, които искат да влияят върху процеса е още по-трудно. Внесли сме становище с предложения и привеждаме примери от практиката на развити демокрации – ясно се вижда, че мнозинството от членовете на комисията не са заинтригувани от идеите на гражданите. Настоявахме проектът да бъде изпратен за съгласуване с Венецианската комисия, каквато е и препоръката на ПАСЕ от април 2010 г., но това няма да се случи. Каза се, че няма нужда. Има доклад на GRECO, оценяващ ситуацията в България с финансирането на партиите и предизборните кампании – кой го е чел?

blogeurope.eu: От гледна точка на съдържанието на предлаганите промени, кои са трите неща, предизвикващи най-голямо притеснение относно политическия и изборния процес в страната?

А. Цонева: Българите ще избират по- малко. По-малко кметове, по-малко общински съветници, няма да могат реално да влияят при преподреждането на кандидатските листи – праговете са лицемерно високи. На местни избори изобщо няма да има преференция. Резултатите – ниска избирателна активност и отказ от участие. Как може това да бъде ИЗБОРЕН кодекс. Ще имаме избори без избор и избирателен кодекс без избиратели. Проблемите с непрозрачността на финансирането на кампаниите остават, дори се задълбочават. ЦИК ще бъде доминирана от управляващите.

blogeurope.eu: Какви са възможностите за реакция и противопоставяне на тези негативни тенденции? Как въобще си представяте възможния публичен натиск оттук нататък по тези въпроси?

А. Цонева: Решаваща е ролята на медиите – всички пробиви в кодекса станаха след публичното огласяване на критичните позиции на ангажираните с процеса организации и партии.
Повече граждански организации и извънпарламентарни партии трябва да бъдат изслушани от правната комисия, за да противопоставят своята експертиза и мнението на членовете си на неприемливите предложения в проекта на кодекс.

blogeurope.eu: Често в България се разчита на външен натиск за овладяване на различни негативни процеси и решения. Сега се случва същото по отношение на изборния кодекс, търси се реакция на Съвета на Европа. Мислите ли, че това продължава да работи, да е ефективно, да променя реалности в страната?

А. Цонева: Явно не работи.

blogeurope.eu: Как ви изглежда бъдещото на политическия живот на страната, ако приемем, че поведението на управляващата партия по повод на изборния кодекс е точна индикация за техните разбирания за политика?

А. Цонева: Отклоняваме се от постигнати с много трудности съгласия, през последните 20 години. Кодексът в този си вид демотивира българите за участие в политическия живот.

При договарянията за договора от Ница те звучаха като откровени караници и разправии, които години наред отекваха в политическа Европа. Този път видяхме желанието на Германия и Франция да покажат, че отново решават (и предрешават) ключовите въпроси на континента и малко анемичното недоволство на по-малките държави. Зад този шум обаче станахме по-скоро свидетели на съвет на „големите” (класическия френско-германски мотор плюс Великобритания и Полша) и непризнатото разбиране, че липсата на решения в тази ситуация ще е изключително тежък удар върху съюза, но и върху желанието на Германия да продължи да гарантира финансово еврозоната и върху самата способност на европейската южна периферия да се крепи финансово. Скалъпеното съгласие засега изглежда сигурно, но под него има няколко важни въпроса с все още отворен край.

За две месеца трябва да бъдат разрешени сериозни ребуси. Първият е по самото съдържание на новия текст, който трябва да влезе в договора от Лисабон. Той трябва да дава сериозна правна основа на поправката, която да удържи на евентуална политическа и юридическа атака в страни като Германия, Холандия, Ирландия, без в същото време да променя съществено договора. Това ще изисква правно въображение, което граничи с еквилибристиката и надали ще мине лесно през очакваните препятствия. Вторият се отнася до самата структура на постоянния механизъм. Тепърва ЕК и експертите на Съвета ще трябва да решават какви точно да бъдат елементите на новото институционално изобретение. Сред тях са въпроси като участие на МВФ, възможностите за отлагане на падежа на ценните книжа на държавата с проблеми, обхвата на санкциите за нарушителите и други. За тези големи и спорни въпроси бюрократите имат едва около осем седмици. Остават неясни и конституционните последствия от промяната в немалко страни членки.

България би трябвало да е сред доволните от последния съвет. Стабилизирането на еврозоната е абсолютно задължително условие, за да може въобще отново да се заговори за нови страни членки. Увеличаването на наблюдението и натиска при изготвяне на националните бюджети също звучи като добра новина на фона на сериозния хаос при бюджетното управление на сегашното правителство. След задаващите се промени нараства и броя на институциите, които ще ни подсещат активно, че не правим много за подобряване на нашата конкурентоспособност. Общото затягане на фискалната дисциплина пък ще бъде чудесно препятствие пред вечно изкушените да харчат повече от разумното кабинети и народняшки популисти. Но, България трябва да внимава докъде и как ще се развие „общото икономическо управление” на съюза, за да опази малкото си конкурентни предимства като ниски данъци, по-гъвкава политика на пазара на труда и други. ЕС не се е запътил да създава икономически централен комитет, но пред графата „липса на баланси” и „ниско ниво на съответствие” между европейските икономики могат да се вмъкнат отдавнашни искания на по-старите страни членки за вдигане на данъците в икономиките на новите или ограничаване на по-либералното трудово и социално законодателство.

Цялостното развитие около сегашната промяна на Лисабонския договор прилича на игра на институционални трикове: опростена процедура за поправка на договора или междуправителствена конференция, „значима” или „ограничена” промяна, нов член или допълнение на настояща разпоредба. Цялото усилие на сегашната промяна започва подозрително да прилича на не много елегантно заобикаляне на процедури и общественото мнение. Ядосаните граждани в скептичните европейски държави обаче наблюдават доста отблизо тази игра и най-големия губещ в нея може да се окаже самия ЕС, защото неговата легитимност е доста разклатена през последните години. Всъщност, съюзът е в клопка. Има остра нужда от бързи мерки за укрепване на еврозоната, а няма достатъчно време за дълги обяснения и разяснения на европейската публика. Златното сечение в тази ситуация не е ясно, но трябва да бъде търсено и намерено. Позицията в стил „сложно е, няма време, трябва да действаме” дава краткосрочни решения, но и дългосрочни проблеми. Те имат потенциала да разклатят политически цялата европейска конструкция.

Десетилетия наред повечето правителства заемаха позицията, че европейската политика не е за ежедневието на гражданите. Брюксел си бе „висока дипломация”, за която не се говореше много, а и повечето теми там се приемаха за технократски и, следователно, безинтересни за широката публика. ЕС пък от своя страна реагираше с кампании в стил „повече брошури за повече хора” и приемаше за даденост, че единствения проблем е просто липсата на информация. При тази логика, европейската идентичност бе на една брошура разстояние. Допреди 15-ина години тази ситуация се приемаше и от повечето европейци. Постепенно обаче много от тях започнаха да привиждат в ЕС основна причина за по-негативните последствия на глобализацията (икономическа несигурност, преструктуриране на индустрии, организирана престъпност и нелегална имиграция и други) и да заемат едновременно по-негативна и по-активна позиция. Това създаде политически стимули за най-различни партии да вкарват евротеми в националната политика и постепенно клишето „ЕС е вътрешна политика” започна да се сбъдва като и в този случай се потвърди правилото „внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне”. В резултат на тази динамика сега в повечето стари страни-членки се приема за политическа аксиома, че за големите европейски въпроси е нужно и мнението на гражданите. Точно в тази среда и момент въпросът за Турция в ЕС влиза в дневния ред и води със себе си пороя от позиции, мнения и тези.

Дори в България турската тема започна да се раздвижва. ВМРО се стресна от опасността да изчезне от политическата карта и набързо я вкара в обръщение, но поне успя да раздвижи неразбориите около закона за референдумите. „Атака” се притесни да не загуби марковата си тема и също бързо се активизира. Дори „Синята коалиция” се включи като точността изисква да отчетем, че там е може би най-промислената позиция сред българските партии. Правителството пък си стои в добре позната поза: хем, да („подкрепа за европейската перспектива”), хем, не, (вариант с поставяне на условия като например компенсациите за бежанците от Тракия). Част от бизнеса също започва да проявява интерес към темата, макар това да е на доста ранен етап. Разбира се, интересът може да бъде обясняван предимно с политически тактики и стратегии, желание за медийна видимост, лични каузи и фикс-идеи и т.н. Но, тези сметки щяха да увиснат доста леко и бързо, ако в самото обществено мнение този път няма реално разделение. Години наред от всякакви изследвания може ясно да се види, че българите с охота приемат влизането в ЕС на всички свои съседи и страните от бивша Югославия, но са разделени на почти два равни лагера по въпроса за Турция. Известно е, че тази ситуация се повтаря и в повечето останали страни-членки.

В този контекст са възможни различни линии на мислене и поведение. Едната е, че подобна „демократизация” на европейската политика идва в най-неподходящия възможен момент. ЕС трябва да стане глобален играч и Турция в съюза е чудесна възможност за това. Светът става все по-сложен и добрите решения все повече трябва да се взимат от просветените в тази комплексност. Друга е изкушена от това просто да остави въпроса на гражданите като така заобиколи необходимостта да разговаря с тях на езика на аргументите. Трета е да бъдат либерално оставени всички тези и позиции да си общуват една с друга и да се види развитието на нагласите към момента, в който въпросът ще бъде истински актуален. Трудността идва от това, че темата Турция е вече обвързана с цялостната легитимност на съюза в очите на европейците и пълното пренебрегване на мнението им ще го отслаби. Това е може би най-важната причина елитите този път наистина да се заслушат повече в какафонията, която ще звучи години наред по темата Турция в ЕС.

Заучената реторика на вътрешния министър се удари челно в трънливия терен на европейската дипломация и крушира тежко само за няколко дни. Аналитичните му откровения за ромската престъпност предизвикаха официални реакции на ЕК. В интимната среда на фондацията – инкубатор на ГЕРБ пък Цветанов пожела да бъде увековечен механизма за контрол над България с  „аналитично” признание, което граничи с емоционалността на безпомощен поданик към неговия суверен. Завършеност на този външнополитически потоп даде тезата му за неподготвеността на страната за членство в ЕС, след което бодро заяви увереността си в скорошното членство на страната в Шенген без очевидно да намира някакво напрежение между тези две тези. И на най-прилежно зазубрената реторика обаче се разпада рано или късно, когато зад нея просто отсъства разбиране, идея, опит. Опитът за самостоятелно европейско присъствие на Цветанов бе пълно фиаско.

Проблемите не спират дотук. На малко хора например им прави впечатление, че след несръчните критики на С. Дянков към комисаря Оли Рен той загуби всякакъв апетит към брюкселската дипломация и избягва да пътува дотам. Един бърз поглед на архива на Съвета на ЕС показва, че той не е присъствал на 3 от последните 4 срещи и очевидно няма намерение да промени това си поведение. Наскоро пък в Съвета на ЕС имаше изключително важен дебат относно регулацията на ГМО продуктите. Отсега се вижда, че силните лобите в големите страни и ГМО индустрията ще попречи на съюза да се меси реално в тази сфера. Независимо от участието на замеделския министър обаче отникъде не стана ясно какво България е казала по този въпрос. Такава информация не може да бъде официално открита нито от Министерски съвет, нито от МВнР. Премиерът Борисов пък впечатли с конфузната си реч пред ООН, шегата за полезния български опит, нелепото поведение по време на дадената от турския президент вечеря и поредната серия роден задграничен ентусиазъм за бащата на нацията от части на нашата американска диаспора.

На фона на всички тези маневри, външният министър Н. Младенов предвидливо пое на северно-американска обиколка, която имаше продължителността на лятна ваканция. В нея изпъква добре познатия ни жанр на срещи с „местната българска общност”. От това, което вече знаем за съдържанието на тези соарета е видно, че на българските министри се гледа като на подвижни гишета за консулски услуги и те по никакъв начин не приличат на събития, които раждат някакъв ентусиазъм за връщане в България. За вплътняване на програмата сякаш по азбучен ред бяха подкарани за срещи африканските държави. В това обаче не личи много ясна идея, ресурс и капацитет какво и как точно ще правим с тях, особено в момент, в който не е много ясно как дори ще изглежда българската дипломация през идната година.

В това разклащане на външната политика на правителството започва да потъва настояването за нейното качество. Разбира се, тя единствено може да допълва по-общи провали или успехи на правителството, но не може да бъде основна причина за тях. От тази гледна точка, кабинетът едва ли ще е много притеснен. Лошото е, че в цялата тази неразбория потъна една смислена идея, която българското общество трябва да чуе, разбере и, в крайна смета, подкрепи. Европейската политика не е достатъчна, светът става все по-динамичен, с нови места на растеж и инвестиции, с нови изисквания пред националната външна политика. Без да го направят системно и аргументирано, Борисов и Младенов поне загатнаха за това, но после всичко потъна в едни рокли, ролс-ройсове, плюш и вечерни менюта. Но, това е позната лента.